„Някой си господин Пекелни“, Франсоа-Анри Дезерабл, превод: Галина Меламед, изд. Аквариус

Това със сигурност е една от най-хубавите и увлекателни книги, които съм чела изобщо, и същевременно една от най-трудно определимите като жанр. Някъде срещнах термина „автофикция“, не знам дали е подходящ, но и всъщност това не е чак толкова важно. Със сигурност в този роман има автобиографични, биографични елементи и художествена измислица, обаче основана на реално съществували персонажи и исторически събития.

Самата корица (страхотна работа на Росица Ралева), както и анотацията, подсказват, че това е метароман – роман за романа, в който литературният Шерлок – Франсоа-Анри Дезерабл, по случайно стечение на обстоятелствата тръгва по следите на един литературен персонаж.

Кой е господин Пекелни? Това е епизодичен персонаж, един „тъжен мишок, маниакално спретнат и припрян; беше толкова дискретен и безличен, и да го кажем направо, отсъстващ, колкото може да бъде човек, принуден въпреки всичко от силата на обстоятелствата да се откъсне, пък било то и малко, над земята“.

Големият френски писател от руско-еврейски произход, великият мистификатор и единствен носител на две награди Гонкур – веднъж като Ромен Гари и втори път като Емил Ажар, споменава този „тъжен мишок“ в избелял редингот и поръждавяла от тютюна брадица в седма глава на своята романизирана автобиография „Обещанието на зората“.

В тази глава малкият тогава, около осем-деветгодишен Роман Кацев, чиято амбициозна и отглеждаща го сама майка Мина навсякъде го обявява за бъдеща звезда на Франция, носител на почетни ордени и звания, а защо не и велик бъдещ писател, среща в кооперацията, където живее във Вилнюс, господин Пекелни. Той е и единственият, който не приема с насмешка гръмките думи на Мина. И тогава някой си господин Пекелни отправя една молба, около която Дезерабл ще изгради впоследствие своя роман.

„- Та! Когато започнеш да се срещаш с големи личности, с важни хора, обещай ми да им кажеш…

Пламък на безумна амбиция блесна внезапно в очите на мишката.

– Обещай да им казваш: на улица „Голяма Погуланка“ 16 във Вилно, живееше господин Пекелни…“

И така, озовал се съвсем случайно във Вилнюс през 2014 г., Дезерабл се заема да разкрие мистерията около въпросния господин Пекелни, за когото Гари казва в „Обещанието“, че при всяка среща с високопоставени личности се е сещал да спомене и така е удържал на думата си.

Това е основната сюжетна нишка на романа. Всъщност обаче „Някой си господин Пекелни“ поставя и разглежда много и значими теми. На първо място това е роман, който говори за важността на литературата и на въображението, за силата на думите да спасяват и обезсмъртяват.

В едно от интервютата на Радичков прочетох, че „от цялата човешка история е останало само онова, което е изградено от камък и слово“ и че „в някои отношения словото даже превъзхожда камъка“. Този роман доказва тези думи.

Дали Пекелни е реален или измислен персонаж всъщност няма значение, защото той би могъл да бъде събирателен образ за всички „малки хора“, имали лошия късмет да се родят на неправилното място в неправилното време, но на които литературата помага да не потънат в забвение. Пекелни е един от десетките хиляди литовски евреи, убити по време на Втората световна война. В този смисъл романът на Дезерабл отдава почит на изгубените животи на хиляди забравени хора, но го прави не като историк и изследовател през статистиките, а по единствения възможен начин – през личната история, през литературата.

Да, можем да кажем, че това е роман и за Холокоста, и войната. Дезерабл обаче избира необичайна литературна форма, през която да говори за нея. Езикът му не е тежък, осъждащ или сантиментален, не тръгва по най-лесния път. Напротив, в тази книга има много светлина, има много хумор, автоирония дори, особено в моментите, в които младият писател разказва случки от своя живот. В този смисъл книгата умело напипва пътя, по който, през приемането дори на най-тежкото минало, през усмивката, през обичта към човека, да говори за най-сериозните проблеми и исторически събития, преобърнали представите ни за понятието хуманност. При това не скрива фактите и никъде не е обран откъм историческа истина. Да, местните във Вилнюс носят своята вина за това, което се е случило, да, те не са направили нищо, за да помогнат на своите съграждани евреи, да, те са купували на безценица собствеността и скъпите им вещи и да, дори са ги предавали.

От многото синагоги днес във Вилнюс е останала само една. Тя и статуята на малкия Ромен, близо до Стария град, на която той държи до сърцето си обувка – същата, която в „Обещанието“ изяжда, за да впечатли момиче – са две от опорните точки в сюжета на Дезерабл.

Животът на големия писател, книгите, наградите, сложните взаимоотношения с майка му, двата му брака, култовото участие в известното литературно предаване „Апострофи“ на Бернар Пиво, всички разказани и неразказани истории. Случили ли са се наистина, или съществуват само в трескавия ум и непокорно писателско въображение? Къде свършва реалността и започва измислицата? Кога един литературен персонаж изскача от фикционалната рамка и заживява истински живот?

В едно интервю самият Дезерабл казва, че някои литературни персонажи са по-живи и пълнокръвни от реално съществували хора и ни припомня, че самият Балзак на смъртния си одър извиква измислен от самия него лекар, твърдейки, че само той би могъл да го спаси. Писателите могат да ни поведат на пътешествие, което самите те никога не са предприемали, но въпреки това то да изглежда истинско, както и реални личности могат да преминават границите между живота и литературата.

В своя роман Дезерабл деликатно и ненатрапчиво разказва и своята история, как самият той е избрал писателството или може би по-скоро обратното. През цялото време на повествованието той прави паралел между живота на Ромен Гари и своя, като този паралел неминуемо преминава и през взаимоотношенията с майката – дали заради или въпреки нея се е захванал с литература.

Това е и една от много интересните за мен нишки в романа, защото Дезерабл прави неочаквани разкрития и за живота на Гари, влиза в противоречие с факти и истории, които самият Гари навсякъде е разпространявал за себе си. Дали са истина, или Гари си ги е измислил и защо?

Смея да твърдя, че сравнително добре познавам творчеството на Ромен Гари благодарение най-вече на чудесните издания на изд. Леге Артис. Въпреки това обаче след прочита на „Някой си господин Пекелни“ съм в още по-голямо недоумение кое наистина се е случило, и кое – не. И разбрах, че всъщност това прави от писателя голям майстор на думите. Защото „какво е лъжата освен субективна трактовка на истината“?

Препоръчвам на всички този вълнуващ роман! Вярвам, че всеки читател ще открие по нещо за себе си в него.
Поздравления на изд. Аквариус! Тази книга със сигурност се нарежда сред най-любимите ми не само за тази година.

Просто нямаше как да пропусна срещата с Дезерабл! 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

Create your website at WordPress.com
Get started
%d блогъра харесват това: